В тази късна майска /февруарска/ вечер, около 2:00 часа сутринта /вечерта (кой както предпочита)/, какво му остава на човек, освен да седне на своя компютър, да вземе една чаша чай с него, и посръбвайки да се зарови из странните дълбини на българското блог пространство, туко виж отркил нещо ценно за неговата душа.
Понякога посръбвайки и потрепервайки леко от студа, обзимащ иначе топлата стая, у нашия лирически герой се появява мисъл. Тази малка и самотна мисъл си преправя път из замръзналия мозък, активира заспалите нерви, и малко по малко се превръща в буря от преиждащи въпроси, отговори и дилеми.
Минават минути, минава половин час, а след това минава още един час ... минава ден, минават два, минават три дни ... /лека хипербола ... минали са 1-2 минути реално/ ... и от тази мисъл, преродила се в буря, съзнанието се обсебва, търси, намира, решава и си задава нови въпроси, мисли, отново и отново се връща отначало и стига до края, започва да вика, да крещи ... човек се обръща, търси някой с който да сподели истериите на бушуващия си ум ... завърта се наляво, надясно ... но не намира никой ... в отчаяние, макар и да знае, че е в безизходна ситуация, си повдига очите нагоре, сваля си ги надолу, обръща се назад ... но не намира решение на своя проблем ... 
А в главата му бушуващата буря е станала по унищожителна от всякога ...
Тогава нашия страннен и измислен несъществуващ художествен образ просто оставя главата си на законите на гравитацията, които е подвеждат напред ... и ... БАМ!!! в клавиатурата ... но тогава ...
"ЕВРИКА" ... сочейки тавана с пръст и изтърсвайки залепените по челото си клавиши, нашия човек се сеща - ИНТЕРНЕТ.
Единственото място, където той е анонимен, където няма да му пука кой какво мисли за него, където просто ще постави бурята си от мисли, за да е намери някой друг.
А този друг ... читателя ... той може да намери бурята за интересна, забавна, недовършена ... може да се вдъхнови от нея ... или ако гледаме реално - просто да я прегледа набързо и да гледа скептично ... но все пак ... мисълта, бурята е там ... във всеобятното българско интернет блог пространство, а не в неговата глава.
Лирическия говорител е вече спокоен. От студа мозъка му отново започва да замръзва, а нервите стават неактивни. Бавно и спокойно нашия човек заспива, гледайки невзрачно в тъмнеещия блясък на компютърния монитор.
Със смисъл или без ... това е от мен ...
Адиос до следващия пост!
Иван Иванов